От Борис до един скъп приятел: ~ Човекът, когото винаги ми беше трудно да разбера, но който се оказа най-разбиращият от всички. ~
Здравей. Пак здравей. Може ли пак да се срещнем за първи път? Да. Мисля, че този път ще е по-яко. Ще бъда по-сиренясал от всякога 🧀, ще се опитвам да те разсмивам повече, но пак понякога ще се провалям, или през повечето време, или каквото там... Почти ще е като миналия път, но няма да е като миналия път. Бележка: Можеш да се престориш, че последното ми изречение има смисъл, само заради изтънчеността 🥸
Нека започна с един малък речник, или въведение, или малка база знания:
Едно „начало“ наобратно е „олачан“
Просто ми трябваше ново заглавие, за да стане абзацът ми по-красив. Както и да е. Нов аз. Нова ти. Стари дрехи и някои стари лоши навици. Пуф!
Огледало на стената
Много ми липсваше и дълго си припомнях грешките си. Огледалата наистина съществуват, за да ни правят по-красиви и по-малко мръсни.
Гумено пате
Това съм аз. Аз съм гумено пате. Направен съм от гума, а това означава, че и главата ми е направена от гума.
Гумените патета не „крякат“. Или пък да?
В моя скромен житейски опит като гумено пате аз „крякам“ и го правя доста често. 😆
Крякащо гумено пате кряка
Квак! Квак! Квак! - каза патето и пак изкряка. Невероятен звук! Нали?
Гумено пате с характер
Аз съм най-милото гумено пате от всички, каза гуменото пате и изкряка развълнувано! Квак!
Истинската гибел на гумените патета
Крякането може да бъде доста изтощително, знаеш ли. Можеш да изкрякаш красиво само ограничен брой пъти с един свеж дъх въздух. Но все пак можеш да се опиташ да крякаш красиво, когато си празен? Нали? Разбира се, че можеш! Можеш да се опиташ да изкрякаш! Можеш дори да дадеш най-доброто си бързо квакване от гумата си, за да помогнеш на другите празни гумени патета да си поемат дъх въздух.
Кратък разказ за две наполовина празни гумени патета
„Знаеш ли какво?“ - каза Duckitty „Какво?“ - каза Duckelton „Когато крякам твърде много, вече не мога да крякам, а искам да крякам, и това ме натъжава.“ - отговори Duckitty Duckleton придоби много сериозен вид, смръщи вежди и каза с мъдър глас: „Да. И аз се чувствам така!“
Гуменото пате, което мразеше да мълчи
Duckleton мразеше да мълчи и издаваше силно „квак“ винаги когато можеше. Понякога беше доста празен и се чудеше дали е достатъчно жълт, за да кряка. Но, разбираш ли, фабриката, която беше направила Ducleton и Duckitty, ги беше направила и двамата съвършено жълти. Duckleton беше гумено пате с характер. Той мислеше, че може и трябва да надкряка всяко друго пате, за да го спаси от срама да не кряка, когато е празно. Duckitty понякога имаше подобни мисли, или поне Duckleton мислеше така, когато беше с ума си. (Понякога не беше 😆) Но Duckleton беше гордо гумено пате. Гумено пате, направено в най-добрата фабрика в света, която от векове правеше най-добрите крякащи жълти гумени патета. Поне Duckleton мислеше така, докато не срещна Duckitty. Щом я срещна, той беше толкова смаян от гласа ѝ, че реши, че тя сигурно е направена в някаква извънземна фабрика, много по-добра от земната фабрика, от която идваше той. Беше щастлив, че има възможността просто да се възхищава на това прекрасно и съвършено гумено пате, което беше много по-добро от него (така мислеше той) и се казваше Duckitty. „Е, толкова е хубаво да я гледам. Тя е толкова жълта. Тя е толкова мила. Има много по-красив глас от мен. Аз съм щастливо гумено пате.“ - мислеше си Duckleton.
Кратък, но малко тъжен разказ
Duckleton и Duckitty бяха щастливи и крякаха така, сякаш това беше най-доброто състезание по крякане в света и в открития космос. Веднъж едно човешко дете дойде и стисна Duckleton. Той не можеше да кряка известно време, но все още копнееше да го прави, затова остана мълчалив, без да се оплаква, пое си дълбоко дъх и двамата продължиха да крякат щастливо. Мина известно време и Duckitty също беше взета от едно гадно човешко дете. Човешкото дете изстиска целия въздух от Duckitty, но Duckleton беше твърде зает да кряка, за да забележи. Duckitty беше добре, но трябваше да си поеме малко въздух. Duckleton беше тъжен отвъд отчаянието. Той мислеше, че любимото му пате се е счупило и че пак ще е завинаги сам до края на Вселената. Просто беше забравил, че същото дете го беше стискало и него известно време по-рано. Duckleton беше горд, но глупав, все пак имаше малка гумена глава. Когато Duckitty изкряка, Duckleton побесня. Той хем беше щастлив, че тя е жива, хем беше малко обезсърчен, защото си мислеше, че Duckitty може да преживее стискане от човешко дете по-добре от него. В крайна сметка тя беше толкова по-съвършена от него, нали?
Вината на Duckleton
Duckleton беше най-лошият лицемер от всички и най-накрая го разбра. Беше тъжен, но си помисли: Нека се извиня на Duckitty и ѝ покажа малко благодарност, че е толкова съвършена, каквато е.
Епилог
Скъпи мой приятелю, ти беше съвършена през последните 8 години. Беше съвършена всеки един ден. Много съжалявам, че бях такъв лицемер, но се случват лоши неща, знаеш. И ние пак продължаваме. Моля те, обичай себе си много повече. Аз съм глупав. Ти си умна. Или каквото там... Но обичай себе си много повече, защото си съвършена такава, каквато си! Всъщност ти си най-съвършеното жълто гумено пате в света. Поне аз мисля така. Гумената ми глава е малка. Но, ура! Все още мога да мисля. 🫶 Квак!
Квак, Квак, Квак ~ Duckleton
Коментари