Седя пред екрана и чакам AI да свърши задачата, която съм му дал.
Работата върви. Ръцете ми са празни.
Вкъщи понякога изговарям задачата на глас. В офиса я пиша. След това идва същата пауза — след малко ще има какво да проверя, да поправя или да върна. Решенията все още са мои, но докато чакам резултата, понякога ми липсва усещането, че сам правя нещо.
Попитах един колега дали и на него му се случва.
Каза, че да.
Олекна ми, че не съм само аз. Какво да правя с това чувство, още не знаех.
Години наред програмирането ми даваше една тиха увереност: каквото и да стане, занаятът ще ме изхрани. Владея нещо, от което хората имат нужда.
Напоследък го казвам по-тихо.
Използвам AI всеки ден и виждам колко ми помага. Точно затова зависимостта ме смущава.
Знам, че в това има ирония. Откакто работя, завися от неща, които не съм построил: ток, интернет, чужд софтуер. Никога не съм бил независим занаятчия.
Но сега е различно. Част от самото мислене се случва извън мен. Мога да възложа повече работа, отколкото бих свършил сам, а после трябва да я разбирам достатъчно добре, за да застана зад нея.
Прилича на ливъридж. Няколко думи задвижват много работа. Печалбата се умножава. Грешката също.
Все по-често съм филтър на това, което AI произвежда. Свършвам повече, без да се чувствам по-способен.
Посоката все още е моя. Аз избирам какво си струва да се направи и как трябва да се усеща един продукт, според вкуса и опита си. Дали това ще стига, за да си изкарвам хляба, не знам.
Един разговор направи всичко това по-конкретно.
Бившият ми шеф, с когото сме и приятели, ми каза, че си търси работа на заплата. Той събираше екипи за проекти на други компании. Аз бях в един от тях. Той беше човекът, който ни плащаше.
Проектите намалели, каза. Свързваше го с AI.
Не знам каква част се дължи на AI, каква на икономиката и каква на нещо трето. Порази ме самото обръщане. Човекът, който ми даваше работа, сега търсеше работа.
След това въпросът вече не стоеше на удобно разстояние.
Имам работа. Не си търся друга.
Но разбрах, че спокойствието ми никога не е идвало само от нея. Идвало е и от убеждението, че занаятът ми винаги ще се търси. Приемах го за даденост. Забелязах го чак когато се разклати.
Когато се запитах какво точно ме плаши, отговорът се оказа прост.
Страх ме е да остана без пари.
Изплащам кредити за жилището си. Вноските не се интересуват от това какво става с професията ми. Затова въпросът за AI и работата не ми е абстрактен. Личен е.
Понякога прекарвам цял ден в мислене какво ще стане с професията ми, а вечерта възможностите и вноските са си същите. Само денят го няма.
Улавям се, че съм си представил бъдещето толкова подробно, че вече живея в него. Тревогата също е вноска, само че по заем, който още не съм взел.
А понякога си спомням дни, които навремето ми се струваха лоши. Оттук изглеждат добри. Имал съм повече, отколкото съм умеел да оценя.
Чудя се дали някой ден ще гледам така и на днешния.
Винаги съм зависел от нещо и от някого. Сега просто го усещам по-ясно. Несигурността едва ли ще изчезне.
Искам да разбирам какво се променя. Искам и да живея в деня, който имам.
И да пиша. Към писането се връщам сам, без някой да ми го възлага. Започвам с мисъл, която още не е ясна, и тя се избистря, докато я записвам.
Докато пиша, ръцете ми не са празни.
Надявам се тези думи да стигнат до някого, който чувства нещо подобно. И да се разпознае в тях, както аз се разпознах в едно кратко „да“.
Не знам как ще изглежда работата ми след две години. Дотогава искам да живея, да пиша и да опитвам.
Коментари